Напоследък… юли 9, 2008

Страхувам се, че опасенията ми относно този блог май-май ще се сбъднат…

Да видим сега какво се случи напоследък… Към края на миналия месец сестра ми, зет ми и 2-месечната ми племенница ни бяха на гости. Не смея да слагам снимка на малката, защото не съм питала родителите й какво мислят по въпроса, пък и аз самата съм леко негативно настроена към това снимката й да виси нейде в интернет (не ме питайте защо), така че ще трябва да го приемете на доверие – Симонка е най-красивото бебе на света. Да си призная честно, никога не съм обичала малки деца кой знае колко (макар че по някакви незнайни причини те пък много ме обичат, може би защото за разлика от другите „възрастни“ не се опитвам да им говоря на бебешки), но ужасно бързо се привързах към малката. Гледах я как спи и се чудех дали очичките й ще останат сини, дали ще бъде висока като баща си, или миньонче като майка си и леля си, дали ще бъде кротко дете, или ще се вихри до късно по дикотеките, колко сърца ще разбие и колко пъти ще бъде разбито нейното… Невероятно е колко много неща й предстоят да преживее и да види. Много се надявам доброто и красивото в живота й силно да преобладава и да носи много радост на майка си и баща си (че и на лелите си).

Другото нещо, което се случи и което заслужава да се запише в историята, като се има предвид колко често го правя, е, че днес бях на зъболекар. Честно, нямам никакви спомени за последния път, когато съм била, а като се има предвид, че имам силна дългосрочна памет, много отдавна ще да е било.  Просто при положение, че зъбът пети ден не спира да те боли напук на всички аспирини, аналгини, ибупрофени и аулини, които пиеш, дори и well-known procrastinator като мен няма как да отложи посещението при чичо (зъбо)доктор. Прилично много надух главите на моя човек и на най-добрата си приятелка колко ме е шубе и как хич не ми се ходи, пък накрая се оказа, че е било много шум за нищо – е, вярно, че ме позаболя (без това няма как да мине), но цялата работа продължи около минута-две и  боля доста по-малко, отколкото очаквах. Във въображението ми се въртеше нещо от рода на половин час агонизиращи болки, но такова нещо нямаше. Та в момента устата ми вони на умрели лебеди, благодарение на отвратителното лекарство, което ми сложиха, а нервът на зъба ми загива геройски. Не мога да кажа, че хич не боли, но изобщо не е това, което очаквах. Преди да съм забравила – д-р Нинов, Вие сте пич!

Браво на мен! юни 25, 2008

Добре де, знам, че звуча така, все едно съм спретнала нещо със сложността поне на патица по пекински, докато всъщност си беше обикновена салата с макарони. И все пак, ако познавахте отблизо кулинарните ми умения, щяхте да знаете, че за мен си е постижение (Нали знаете, че хората казват, че нищо не можеш да объркаш, когато „готвиш“ варено яйце? Е, аз мога.)

В случай, че и вие сте гладни, пък не ви се готви нещо сложно, нито пък ви се ръфа някоя сухоежбина от рода на сандвич или хамбургер, прилагам рецепта:

1/2 кофичка кисело мляко

1/2 пакет майонеза

1/2 пакет макарони (най-добре става с къдравите май)

някакъв колбас (салам, кремвирши, шунка, луканка…каквото имате под ръка)

1-2 домата

Значи…варят се макароните за десетина минути, след което се изцеждат (естествено). Колбасът и доматите се нарязват на сравнително ситно и се добавят съм макароните. Количеството и съотношението си е по ваш вкус, но аз лично предпочитам да има повечко колбас. След това майонезата и киселото мляко се разбиват заедно (ако майонезата ви е прекалено тежка, намалете количеството й за сметка на киселото мляко) и с получения сос заливате салатата (да добавя, че тоя сос върви много добре и с пица). Можете също да добавите сол, олио и подправки на вкус. Имам известни подозрения, че би се получило добре с чубрица, но още не съм пробвала… Та ако някой пробва, да ми каже.

Това е.  Enjoy!

Днес не ми е ден… юни 24, 2008

Добрата новина е, че денят е към края си. Въпреки че никога не е късно нещата да се оплескат още повече, ама…бе по-добре да си трая.

В квартала ми има профилактика на водата. Което ще рече, че днес цял ден течаща вода вкъщи няма. Няма да ви казвам какво е да не можеш да вземеш един душ посред лято, особено пък в ден, в който температурите са достигнали 37 градуса… Със съседите отдалеч се надушваме, че сме от една порода. Косата ми цял ден мяза на гнездо, не съм за пред хора направо. Все пак една приятелка ме изнуди да излезем на кафе, при което отнейде довтаса бившият й приятел и се тропна на нашата маса. Абе, мама му стара, като виждаш, че сме си покрили главите, все едно всеки момент предтои бомбардировка, това не ти ли говори, че не си особено желан?! Някои хора явно не разбират от намеци. Нито пък от дума и от добро възпитание, като се има предвид какъв цирк спретна.

На всичкото отгоре преядох със сливи. Какво да се прави, много ги обичам, като са още кисели. Нужно ли е да обяснявам какво се случва, когато преядеш със сливи?

…И ако искате, вярвайте, ама току-що си счупих един зъб. Така е, като избързах с добрата новина… Да плача ли, да се смея ли…

Май ми е време да си лягам. Нищо, че е 8:30.

Procrastinators unite!…Tomorrow… юни 20, 2008

То пък това моето на нищо не прилича!

Вчера си направих списък на всички неща, които задължително трябва да направя. Оказа се, че има тридесет и няколко неща (за толкова се сетих, а кой знае още колко съм забравила), някои от които влача буквално от месеци… Има такива, които биха отнели не повече от 10 минути. Защо не ги направя, ще попитате? Ами а, де?! По цял ден си прехвърлям разни задачки наум и все съм под напрежение, че „трябва да свърша еди-какво си“. И какво правя в крайна сметка? Оставям го за утре. Или за понеделник (точно кой – не се уточнява). Защото тогава няма да бъде толкова топло/студено/мрачно/слънчево/мокро/сухо, защото в момента не съм в настроение, пък тогава обезателно ще бъда, защото новите неща трябва да се започват в началото на седмицата… Оправдания дал господ. И вместо да отделя 15-20 минути и да си свърша (поне част от) работата, всеки ден съм под напрежение, че трябва да свърша еди-какво си, и така до следващия ден, когато всичко започва отначало…

Е, нема такова животно като мене!

Пореден опит… юни 19, 2008

Не знам колко пъти ще си отварям блог и ще се отказвам от него след един или два поста. Не мога да разбера и защо продължавам тъпо и упорито да си правя нов блог, после да го трия, после да си правя още един…и така до безкрай. Все пак се надявам поредният ми опит да бъде последен, независимо дали е успешен или не. 😉